Досадата (по „Към читателя” от Шарл Бодлер) 

Невежество, заблуда, скъперничество, грях 
духа ни завладяват и смучат от кръвта ни, 
и свойта гузна съвест усърдно всеки храни, 
тъй както просяците – гадините по тях. 

В греха сме упорити, страхливи – пред разплата, 
признаваме веднага, щом щедро ни платят, 
и пак доволни крачим по калния си път 
с надежда да измием с престорен плач петната. 

И както груб развратник гризе със сластен стон 
гърдите похабени на уличница стара, 
така и ние – скрито терзани от поквара – 
насладата докрая цедим като лимон. 

А в мозъка ни пламнал като кълбо от глисти 
рой демони вилнеят в пиянски див екстаз; 
щом дробове разтворим, смъртта се впуска в нас – 
река подземна – с жалби и стонове нечисти. 

Щом ножът и метежът, отровата, грехът 
не са покрили още с бродерия забавна 
платното на съдбите, разнищени отдавна – 
не е готов, за жалост, на крайности духът! 

Но между всички твари – чакали, хрътки, смоци, 
маймуни, скорпиони, пантери и орли, 
пълзящи и ръмжащи, отблъскващи и зли, 
сред скверния зверилник на нашите пороци 

аз знам една ужасна, една безчестна гад! 
Макар че тя не кряска, ни с подъл скок напада, 
земята на парчета ще натроши с наслада, 
с една прозявка само ще глътне този свят. 

Досадата! В окото хашишът гложди сладко 
и през дима бесило стърчи като кошмар. 
И ти си близък с нея – с изтънчената твар, 
читателю притворен, мой двойнико, мой братко!

Досадата

Трупът 

Та той е просто труп! С разюздано черво 
в разплутия си мях, клокочещ като бъчва, 
просмукана от плесен и гнило вещество. 
Виж погледа ленив – в преситата измъчен! 

Едва-едва помръдва в увисналата гръд 
сърцето му нездраво – същинско мекотело, 
запратили вълните със ярост на брега, 
пулсиращо сред пяната и своите дантели. 

Преметнати през стола тежат един на друг 
нозете му сковани, ръждиви от подагра; 
отпуснал неподвижно гранивия си труп, 
безмълвно да се гаври е неговата дарба! 

Негоден за живот, болнав и оскотял, 
той – плашеща гротеска на своя род човешки! 
Дъхът му пресеклив, хриптящ и запъхтян 
до болка чак раздува лицето му мъртвешко.

Трупът

Аз търся човек 

Прелетял над безбрежни пустини от образи – 
пълновластни селения на разум нездрав, 
аз отдавна достигнах до гордите облаци, 
откъдето струеше надменност и гняв. 

И раздрал небесата със своите викове, 
призовах буреносни стихии и с гръм 
те вилняха на воля така както никога 
над безличната пустош и широкия пясъчен друм. 

След потопа и морните бури угаснали 
аз обгърнах със поглед коравата, суха земя; 
нито стръкче трева там не беше израстнало – 
там, в света сред бездушната леност замрял. 

А оборил глава аз нехаех за всичко останало 
и не чувствах, не чувах, не виждах в съня си нелек, 
сякаш тичайки, гонен в безумство сподавено 
и крещейки: аз търся човек, аз търся човек!

Аз търся човек

Интерлюдия

Довиждане, приятели 

Аз знам, безцелно вяли са съдбите ни, 
без смисъл в пустошта навред кръжащи, 
с изчерпани приятелства наситени – 
в сърцата плевели и змии страшни. 

Отново тъпчем в кръг, навярно винаги 
оставаме нехайни пред бедата, 
а тя със тихи стъпки пак застига ни; 
нас – клетници безмълвни зад вратата. 

Безчувственост, безделие коварно 
градят покорно леността всеобща, 
затъваме в другарство фамилиарно, 
притворени към себе си все още. 

Наследство търсим ние, а ограбени 
сами се спъваме и с пръст в устата, 
изгубили и себе си, предадени, 
тревожим се безмълвни зад вратата.

Довиждане, приятели

Прилепът 

“Не бива да се сравнявате с другите и ако природата ви е създала като прилеп, да искате да се превърнете в птица щраус.” (Херман Хесе, “Демиан”) 

Да, царството ми пак настъпя – 
единствен господар съм на нощта! 
Унесен в сън, светът пред мен безпътен, 
прекланя се и ми принася дар. 

Аз пак излитам в мрачните простори; 
аз – сянка на нощта, свободен и могъщ! 
Злокобно ще писуча над този свят престорен 
и в мрачните дървета притихнал изведнъж, 

щастлив ще съзерцавам с очите си незрящи 
безсилието кротко по цялата земя. 
Страхлив сред тъмнината – тя в потрес го запраща – 
достойнствата ú вечни човекът съумя 

грижливо да забрави, а аз – благоговея 
пред мрака непрогледен, пред който всеки взор 
негоден е и сляп. Аз питам ви – къде е 
нетленният светлик в небесния простор? 

Но късно е. Отлитам в мрачината. 
Аз – сянка на нощта, свободен и могъщ! 
Злокобно ще писуча с болезнена наслада, 
за себе си и мрака напомнил изведнъж.

Прилепът

Нов ден

Аз навярно познавам местата, 
на които се ражда животът и мога
да ти кажа – те са много, много дълбоко...
Само споменът сочи ми пътя към тях 
                                        и нататък.

Помисли как измежду човеците
обикалят душите на древни предци
и отново гласът им спокоен и чист
зазвучава в прохладните вечери.

По резкѝ избледнели в дървесните стволове
и в земята изровени стари следи
е разказано всичко за тях и за нас, прочети,
че актьорите сменят се, еднакви са ролите.

И застанал по края на кръглата сцена, 
разглеждам какво предстои ми напред.
Но кой наблюдава от първия ред
в тъмнината не успях да погледна.

Но опитай и ти, надникни през пролуката –
сякаш в сън ще съзреш предстоящите дни.
Няма полза от бързане, но приеми:
ти само повтаряш живота на другите!

В прохладните вечери

И всичко е само в контур, но е много далече
от снимките в черно и бяло.
Когато си спомняш, са винаги заедно твойте
фантазия, среща, раздяла.

Щом обърнеш назад похабената лента, разбираш –
необходимо било е безкрайното време дотука.
Търпеливо и кротко във тебе сърцето прибира
най-същественото и кората ти бавно пропуква.
 
И всичко е само в контур, но е много далече
от снимките в черно и бяло.
Когато си спомняш, са винаги заедно твойте
фантазия, среща, раздяла.

Vokyl - Любовна песен

Огрени от бледото слънце
душите разцъфват несмело.
Но цветът им далече
отлита, преди да се слеят.

Комети, които се срещат 
за миг изведнъж сред безкрая –
това са душите ни светли!
Аз питам – със тях кой играе?

Щом кротко заспивам, не ме безпокойте
със думи за мир и безгрижно начало.
Когато си спомням, са винаги заедно мойте
фантазия, среща, раздяла.

Vokyl - 120 удара в минута

Recorded at Zero Project Studio Sofia, Bulgaria.
Recorded, mixed and mastered by Vladimir Bochev.
Music by Vokyl, lyrics by Yavor Vasilev.
Artwork artist: Atanas Vasilev

Вампирите не са измислица

Епилог

Гарвани

Деля на срички твойто име

Тонове думи

Признавам, че понякога...

Смях от вулкани

Интервюто е взето от Мартин Николов и е излъчено по радио „Варна“ на 14 декември 2020 г. В него Явор Василев и Никола Огнянов разказват за втория албум на Vokyl.

Интервю с Vokyl в предаването „От другата страна“ по радио „Варна“

Formed in 2010 
Yavor Vasilev - Bass & Vocals
Nikola Ognyanov - Guitar
Yavor Mechev - Guitar
Zdravko Petrov - Drums

Popular tracks by Vokyl