Пепел вали от небето.
Тътен с гърмежи, стон от земята.
Светът се счупи без вик, без пламък,
остана само сянката ми,
и тя бяга.
Шепнеш ли още името ми в нощта?
Чуваш ли сирените под прашната луна?
Под пръстите ти няма нищо.
Гласът ти - кънтящо ехо в бетон.
Никога не съм била там.
Никога не съм била твоя.
Никога не съм била там.
Никога не съм била... човек.
Ти дойде с маска, но не скри мириса
на страха и на вина. Затвори си очите за кръвта.
Нямаш къде да отидеш.
Нямаш какво да направиш.
Всичко ръждяса. Разрухата е пълна.
В паника ли си вече?
Нямаш къде да отидеш.
Нямаш какво да направиш.
Всичко ръждяса. Разрухата е пълна.
В паника ли си вече?
Шепнеш ли още името ми в нощта?
Чуваш ли сирените под прашната луна?
Под пръстите ти нищо.
Гласът ти - ехо в бетон.
Никога не съм била там.
Никога не съм била твоя.
Никога не съм била там.
Никога не съм била... човек.
Разказваш на стените и желязото, че си невинен.
Те не вярват. Аз още по-малко.
Светът умря. Но аз останах.
Сянката ми гледа само в теб.
Саждите по кожата ти - аз съм.
Ти си моята финална цел.
Ти си моят последен акт на съд.
И когато дъхът ти спре,
ще усетиш какво e
да умреш от ръката на
онова, което ти сам създаде.

Пепел

Bleak post-apocalyptic surrealism, existential decay, flashes of doomed intimacy.
Evocative tension between war and love. A fever dream where passion, violence, and machinery blur together.
Battlefield that could also be a lover’s bed, or only in your head.
We are ASTIC.
We make dark Music.